Здравейте, слушатели на Интернет радио Татковина, Току що се завърнах от България, от едно събитие, което се провежда всяка година, но което тази година ми беше особено скъпо. Новото в Десетата световна среща на българските медии е, че този път се състоя на място българско, не само поради медийното ни присъствие. Западните ни покрайнини. Оказа се, че има хора, които дори не са чували за тях. А и за тези, които знаеха, те изведнъж оживяха – и от историческо четиво или бележка под линия се превърнаха в живи хора, старинни църкви и манастири, любов към България и съзнанието за нейната непостижимост, въпреки близостта й. Неслучайно надсловът на срещата беше „Родолюбие в глобалния свят“. За мен няма противоречие в тези думи. Колкото и глобално да мислим, действията ни винаги са локални. След откриването в София, почетено от президент и вицепрезидент, в два последователни дни посетихме Босилеград и Цариброд (който все още е Димитровград). Не само посрещането – с хляб и мед, с българска баница, с традиционна храна, и топлотата на хората, а и развълнуваните думи на поета Иван Николов, директор на Българския културно-информационен център в Босилеград, ми направиха силно впечатление. Българското население в областта от 60 000 души в последните десетилетия е намаляло на 18000. Въпреки че българите в областта са официално признати за малцинство имат трудности с утвърждаване на училище на български език, нямат редовни периодични издания, дори и в църквата се служи на сръбски, въпреки че селищата са чисто български. Законодателството позволява, но на практика не се разрешава. Дали България би могла да се застъпи за тях? Защо не се застъпва? Какви са тези висши интереси, които позволяват да се зачеркне едно българско население и да се каже: „Това не са западни покрайнини, а източна Сърбия“? Журналистът едва ли би могъл да даде отговор на тези въпроси, но може да ги постави. Отново и отново, докато има българи в малките изолирани и запустяващи села и градчета с чудни къщи и невероятни църкви, като тази в село Извор. Признавам, че Босилеград ме впечатли много силно. Димитровград се намира на оживена пътна артерия, не е толкова изолиран, а българският му кмет Небойша Иванов даде обещание в скоро време да възстанови българското му име – Цариброд. В града се огранизира театрален фестивал, на който веднага поканиха и нашето Малко театро. Има планове за развитието му, за издигане на български паметници, които да подчертават българския характер на градчето. А децата от училището в Босилеград ще дойдат на нашия фестивал „Аз съм българче“, поканиха ни на техния великденски фестивал, който се провежда вече няколко години подред с голям успех. Та това бе най-хубавия резултат от срещата за мен – контактите, които създадохме с тези хора. С изгнаниците по съдба, а не по избор. От Будапеща за Татковина: Светла Кьосева

Аудио