Здравейте слушатели на радио Татковина.Аз съм Наталия Бояджиева и днес ще завърша своя разказ за китайския воден град Ситан. Както животът е изпълнен с контрасти и противоречия, така и в нашето пътешествие се редуваха проза и романтика. Виви ми беше разказвала още преди година, че в Ситан има едно особено място, аз си го нарекох магазинче за надежда. В него хората си купуват специални листчета (по осем юана едното) и правото след като напишат нещо важно на тях, да ги залепят по стените на магазинчето. За всеки различни неща са важни – някои си написват желания – да забогатеят, да се задомят; но повечето оставят кратки послания на свои близки – приятели или любими. Листчетата си стоят там с години и се пазят. Стават стотици, може би хиляди… Можеш да си прочетеш писмо, писано за теб преди две години или преди два дни… Виви си търсеше бележка, писана от неин добър приятел от Циндао миналата година, но така и не успя да я открие. Друг път обаче си е намирала такива писма, те двамата си имат дългогодишна традиция в тази уникална поща. Внезапно вниманието й беше привлечено от ето това послание заради обръщението в него, което съвпада с нейния прякор “Голяма глава” и тя го засне. Ето какво гласи то: “В десетмилионното човешко море, във времето на дивата пустиня, нито по-рано, нито по-късно, аз срещнах теб – най-важния човек в живота ми. Сега, в този момент, в Ситан, единствената ми грижа е да те имам, надявам се, завинаги, Датоу. Обичам те 5.10.2011, 14:33 ” Простичката спонтанна бележка се превърна за мен в изящен урок по любов. Дълбоко ме трогна тази поща на приятелството и любовта. Дано е трогнала и любимото момиче и вече да са заедно и – завинаги. Но дали е прочела писмото… Образът на Мао да не ви смущава, всички листчета го имат… “Датоу” в превод означава “голяма глава” – прякора на любимата. Приятелките на Виви също я наричат така, както виждате от снимката, нямат никакво основание… Отначало аз се дразнех на карикатурния й прякор, но като видях, че момичето това не го впечатлява, се успокоих. Тук никой не се обижда на прякора си, приемат го с радост, като нещо естествено. Да ме прощава влюбеният поет – автор на импровизираното любовно признание, че то достигна и до любознателните ми сънародници, но как иначе да научим повече за китайския свят. А и то е оставено на такова видно място, надявам се, няма да ми се разсърди. Тръгваме от магазинчето за надежда – този дълбок и много личен импулс на духовността на един народ. Китайска романтика, красиво… По-нататък се завъртат като в калейдоскоп магазинчета и работилнички, хора с чадъри и светещи корабчета, и лодки по реката, мостове, беседки, фенери… И за да бъде пълна картината, заедно със залеза, тихият ветрец довя до нас един ясен, звънлив женски глас. Огледахме се – кой пее… Хората се спираха и се взираха отвъд канала – на античната водна сцена се беше качила певица на арии от Пекинската опера. Някога езерото пред сцената се е изпълвало с лодки, от които зрителите са наблюдавали представлението… Малката фигурка, облечена в театрална роба, пееше отдадено и вглъбено и насищаше въздуха с нещо непреходно и истинско – китайския дух. Слушахме прехласнати, не смеехме да мръднем. Дълго след като се бяхме прибрали в хотела, красивият глас се носеше над града… За вас от Пънлай, Китай предаде Наталия БОЯДЖИЕВА.

Аудио