Татковина

ВОДНИТЕ ГРАДОВЕ НА РЕКА ЯНДЗЪ И НЕЖНО ПЪНЛАЙСКО ЦВЕТЕ (трета част) Днешният Стар град е разделен на шест зони, в които човек може да се докосне до едновремешните работилници, къщи и воден пазар, да се наслади на традиционни ястия в малките ресторантчета (ако имате толкова време, ние нямахме, затова пътьом си взехме по една тънка питка със зеленчукова плънка от една пекарна на открито. Вкусно.). Покритите с мъх стени и живописните крайречни улички, декорираните с красиви каменни и дървени резби стари къщи, съчетани с тихата приказна атмосфера, ведрите лица на местните ви карат да се чувствате като във филм за отминали времена. Всъщност тук наистина се снимат десетки филми – игрални, сериали и документални – киноиндустрията няма да пропусне този вълшебен естествен декор, прекрасен през всички сезони. Автентичен древен воден град… Първа на пътя ни се изпречва бояджийницата “Хуниуантай”, където видяхме как от векове хората са щамповали тъкани с индиго – традиционен за града занаят. В миналото тъмносиньото багрило се е извличало от растението индиго (в момента Индия е от последните страни, където се култивира това растение). Днес се произвеждат несметни количества синтетично багрило – за нашите дънки. Характерно за боядисаните тук платове е, че цветовете остават наситени за дълго. Белите картини на син фон носят очарование и етнически дух. Някога са ги рисували върху плата с пчелен восък. След като приключи рисуването, платът се потапя във ваните с индигова боя. Местата с восък остават бели. После восъкът се маха, изделията се изплакват със студена вода и се оставят да съхнат върху тези високи стойки. Минаваме през залата, където се рисуват мотивите за щампите – простият, но елегантен рисунък говори за въображение, освободен дух и самочувствие, за уникална народна култура. Работилницата е действаща и в момента, произвежда тъкани за сувенирните магазини и по поръчка. След като излязохме от бояджийницата, Вероника “се изгуби” благоразумно в тълпата туристи и остана да отдъхва в едно кафене и да се наслаждава на речната панорама. Да се седне в кафене в Китай е изключение и моята приятелка не пропусна да му се порадва. Ние с Виви продължихме по мокрите улици – древни докове, странични алеи, пристани, островчета – наистина магическо място. Стълбите водят към водата, уличките и дори някои врати – също. Кръглите фенери по фасадите разпръскват мека светлина. Нереална тишина. Сякаш дъждът и реката поглъщат стъпките. Малкото пътешественици се реят над паважа, хванали се за чадърите си. Спокойствие. Мистика, легендарно, съдбовно. Поглеждам към спътницата си. Нещо е неспокойна, сенки преминават през лицето й. Нищо не я радва, нищо не я впечатлява. Какво има? – Нищо, от дъжда е – отговаря. Не иска да ми каже. Дали не е, защото спряхме пред Сватбената зала на Музея на народните обичаи… Наистина, обръчът около нея “Омъжи се най-после!”, затяган от родителите й и малкото й общество, охлаби хватката напоследък, но сянката му винаги я преследва. На 29 е, както тя казва, “ За Пънлай съм твърде стара, за големите градове като Циндао – още млада за брак.”… Не е изключение, към всички млади хора китайското общество се отнася нетърпеливо – очаквателно – кога най- сетне ще се задомят. (Познато и в други култури – “Дневникът на Бриджит Джоунс”). Тук прекъсвам, за да продължим и утре по същото време. За предаде от Китай Наталия Бояджиева.