Татковина

И така – идва паметният ден. От сутринта небето се разцепи и над града се заизлива не порой, а потоп… Става обяд – не спира. Не мога да не отида, обещала съм, пък и овенът трудно се предава. Тръгнах аз, облечена официално и с едно жалко чадърче, но вятърът набързо го замота и аз се отказах от услугите му. Притичах до портиерската будка, където пазят полицаи, мокра като мишка. Влязох вътре под усмихнатите и с някакъв примес на възхита и съжаление погледи на младите пазачи – момче и момиче. Как да стигна до Сохо бар… То и коли не вървят. Сетих се – Хелън! Бързо да й се обадя, само тя ще ме спаси. Хелън е западното име на една пънлайска шофьорка на такси, която говори английски. Много бойно момиче – и този път не ме излъга. След петнайсетина минути сребристата й кола спря пред портиерната и тя усмихната спусна прозорчето. Подбрах остатъците от чадъра и бързо се шмугнах при нея. Бях поканила на концерта и Вероника – друга моя приятелка, с която се гордея. Не се съмнявах, че ще дойде – как ли би могъл някакъв си потоп да уплаши англичанка, обиколила два пъти света! Тя заслужава отделно внимание, но сега само ще ви спомена, че Вероника е доктор по антропология, вече пенсионерка. Отгледала е двама сина и една осиновена дъщеря и вече се радва на пет внучета. Втора пролет идва в Пънлай да работи като доброволка в колежа за учители – преподава английски – без заплата. Осигурени са й стая в общежитието и храна в стола. Определено колоритна личност, аз й казах, че ако Пипи Дългото чорапче остарее един ден, то би се превърнала точно във Вероника. Тук срещнах хора с големи сърца – толкова е вдъхновяващо… Дойде, разбира се. Взехме я от клуба и отплавахме за Сохо бар по празните улици. Та седим си с Вероника в едно сепаре и оглеждаме народа като споделяме впечатления от китайския си живот. Нямаше много хора, както и очаквахме – участниците и някои и други горди родители на малките танцьорки. Но пък беше страхотен концерт! Излизаха нетърпеливо и танцуваха с плам и принцеските в бляскави роклички, и учителките по различни видове танци, и йогите. Между изпълненията водещата разговаряше дълго и упоително с публиката, предлагаше разни игри като сляпа баба, двама са малко, трима са много и други от детството… Зрителите видимо се забавляваха По някое време над главите им изплуваха подноси със… семки, не какви да е, а напоени с канела и разни други незнайни подправки. Това е почерпката. Чоплиш семки, оставяш шлюпките по масата, както е обичайно тук. Ако си в Рим, живей като римляните (пънлайчаните)… Западният момент в тържеството беше триетажната торта, около която пак дълго говориха, преди да я разрежат. Тортата е непривичен десерт за китайците, взет назаем от западните филми. Затова е повече красива, отколкото вкусна… Концертът ме погълна - продължи дълго, трябваше да се изявят всички. Подготвяха го три месеца. Беше много емоционален и трогателен. Сега ще ви представя и собственичката Суин Дзин. Тя е едва на 23, а вече откри и втори танцов клуб в града. Преди нея имаше още четири други. Отначало я виждах само като амбициозна млада дама, решена на всичко, за да преуспее. Чести ремонти за освежаване на школата, търсене на най-добрите учителки в града, реклама… Винаги усмихната, готова да замести разболяла се или напуснала учителка, талантлив управител. Трудолюбива и всеотдайна, с уникална способност да заразява с любовта си към танца. С течение на времето Суин Дзин придоби за мене нови измерения, като че ли изплува от мъглата. Така става, когато между вас стои езикова бариера и може да се опознаете само чрез делата. Когато срещнеш истински другите, можеш да се вживееш в техния свят и да установиш контакт и без думи. Както се случи и с тази китайска девойка. Научих се да гледам техния свят със сърцето си и мисля, че го опознах по-добре дори, отколкото ако говорех свободно китайски. Целият свят се разкрива в степента, в която ние се отваряме за него. Помолих Уан Уей да помогне с превода на кратко интервю, което да допълни представата за това интересно момиче. Отговорите са стегнати, по войнишки. Ето ги: От шестнадесетгодишна се занимава с йога и танци. След като завършва професионално училище, девойката започва работа като учителка по йога и танци в Янтай. Едновременно взема уроци от индийка, която живее в Пекин. Никой от семейството й не се занимава с тези азиатски изкуства, нито пък е получила финансова подкрепа за началото на бизнеса си. Китайските танци си възвръщат популярността според нея, но те са по-професионални и трудни и не са за масова практика. Би искала да посети Индия, защото е запленена от нейната култура. Модата на индийските танци е навлязла в Китай през 2007. Какво я прави щастлива? Училището да е стабилно и ученичките да са доволни от наученото. И мечтите й са свързани с успех на бизнеса й. Даже да спечели от лотария един милион юана, пак няма да спре да работи. Не се и съмнявам, като гледам колко страст и перфекционизъм влага в работата си. Отскоро е поставила в просторното фоайе ето този Буда за късмет и просперитет на школата. Всеки ден младата жена му поднася дарове – истинска храна. Днес има резени говеждо и сладки, а вчера бяха плодове. Сигурна съм, че и без преданите дарове старият Буда ще бъде благосклонен към толкова трудолюбие и ще донесе мечтаното.За радио Татковина от Пънлай, Китай предаде Наталия БОЯДЖИЕВА.