ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТА НА СЪВРЕМЕННИЯ КИТАЕЦ Второ лято изпратих в Пънлай и мога да направя някои сравнения с предното. Процесът на отваряне на Китай към света, започнал преди двадесет години, продължава с малки стъпчици и сега. Малки са тези, които се виждат тук, в провинцията. Убедих се, че „сблъсък на култури” не е просто израз – клише, а отразява самата действителност. Това лято в Пънлай се появиха първите лястовички – жени с поли и рокли. При това – без под тях да се проточва вездесъщият черен клин. В един от супермаркетите направи опит за пробив „европейско” сирене – тип камамбер и бри. Тези, които са били в Китай, ще разберат, че това е равносилно на революция в храненето – в страна, в която не се консумират почти никакви млечни продукти. Засега само ние – шепа европейци – посягаме към тези рафтове, но не се знае – може и местните да полюбопитстват и даже да се привържат към благината, началото е поставено. В живота на обикновения китаец има много ограничения, но те не го натоварват. Не повече от едно дете в семейство, цензура в интернет и медиите, трудно излизане в чужбина – нищо от това не е достатъчно разтърсващо за редовите хора така, че да ги извади от душевно равновесие. А хармонията в техния свят личи по всичко – хората са усмихнати или поне спокойни на външен вид, парковете надвечер се пълнят с почиващи, някои от които правят гимнастика, други танцуват на специално изградени за целта площадки или просто се разхождат. Престъпността е незначителна, особено в малките градове. Китай изхранва един милиард и триста милиона и ги снабдява с оня минимум, който ги кара да кротуват и да добруват, да няма вълнения, да забравят, че са прекалено много хора, да няма питане. В техния „по-съвършен” свят питането отдавна е отстранено. Разбира се, без да имам претенции за изчерпателност, ще посоча някои типични китайски черти, които правят впечатление на чужденеца. За китайците като че ли никога не е имало съмнение, че те са създатели не само на най-великата човешка цивилизация, а и на единствената в света човешка цивилизация. За тях целият свят е Китай. В родовата им памет няма заложено понятие за чужденец. Ето това е шокът, който един европеец не може да преодолее. Те приемат, макари след дълго втренчено взиране, че на външен вид се различавам от тях, дори искрено се радват, че очите ми са големи. Но по никакъв начин не могат да проумеят, че е възможно и да не им разбирам езика. За тях това не е очевидно – нима е възможно някъде по света да има човек, който да не знае китайски?! Ако не го говори, то със сигурност чете и пише йероглифи. И се започва едно писане на йероглифи и тикане на листа пред очите на чужденеца – ето сега вече ще разбере, няма начин! После му се крещи – сигурно е глух и трябва да му се вика. Това, че европеецът знае например четири чужди езика, за тях нищо не означава – той е неграмотен и безнадеждно глупав. Това се отнася и до образованите китайци – може една година да се срещате с тях, те всеки път ще се учудват, че не четете и не пишете на техния език! Хората имат това, от което се нуждаят – храната е изобилна и евтина, до степен чужденецът да наблюдава с изумление синдрома на довчерашния бедняк, днес почувствал се богаташ. В ресторанта се поръчват несметни количества храна, която в никакъв случай не може да бъде изядена, повечето остава на масата и после се изхвърля. Такова разхищение при положение, че и сега има райони в Китай с гладуващо население, е непонятно. До 80-те години на 20 век хората тук са били на купонна система – получавали са по 800 грама храна на ден. Сега явно се е задействал някакъв компенсаторен механизъм, някакво желание да демострират просперитет. Шеметно бързо е решен грандиозният проблем на човешкото оцеляване. Хората извън столицата явно нямат нужда от театри, опера, кина, галерии и библиотеки, затова и те не им липсват. Иначе честа гледка в парка е да се видят възрастни мъже с хвърчила в ръце, или пък да играят на пумпа